„Колко мизерии могат да ти се случат за толкова кратко време?” Това се питаше той, стоейки на ръба на на моста. Беше малко след полунощ. Зимният вятър бушуваше, но той, незнайно как не усещаше студа, въпреки че беше толкова леко облечен. Гледаше грациозния танц на снежинките и им завиждаше за свободата, която имат. Светлините на града още не бяха изгаснали. Наоколо, все още, се чуваше шумът от колите. Недалеч от него, на изоставената детска площадка, няколко тийнейджъри пушеха марихуана и чупеха старите, вече започнали да ръждясват, люлки.            Никой не знаеше какво чувства в момента, а и често казано никой не го интересуваше. Нямаше да липсва на никого ако просто скочеше.           Като беше малък баща му му казваше „Никога не се предавай!”, но накрая дори и той падна на колене пред смъртта. Преди две години и четири месеца този, силен като канара човек, напусна света на живите. Джеймс обичаше баща си. Този мъж го крепеше да не падне в бездната толкова много години. Беше го отгледал съвсем сам. Джеймс осъзнаваше, колко нощи баща му си беше  лягал с празен стомах само, за да осигури добро образувание за сина си.           След тази трагедия, депресията напълно обзе душата на Джеймс. Месеци наред беше като празна черупка. Не се хранеше, не говореше, не се усмихваше. Започна и да закъснява за работа и... да, вкрая на краищата го уволниха.          На жена му явно ѝ писна и преди точно година и осем месеца го напусна под предтекст, че след 18 годишен брак трябва малко да си починат един от друг. Но той знаеше истината. След като няколко вечери тя оставаше до късно на „работа” и след всички обаждания от непознат номер, той нямаше как да не се сети. И беше прав след месец и половина разбра от дъщеря си, че майка й има приятел. И тя го изостави... най-верния му спътник в живота го беше изосавил.          Преди седем месеца дойде и най-силния удар. По време на поредното интервю за работа, телефонът му звънна и някакъв човек му каза, че докато дъщеря му се возила на мотора на приятеля си, пиян шофьор буквално минал през тях. Дъщеря му била в критично състояние, а приятелят и умрял на място. В началото Джейк си помисли, че това е просто поредния мошенник, решен да му вземе парите, но след точно 43 минути я видя в болницата, борейки се за живота си със всички сили. Но уви! След 57 часа и две тежки операции тя се предаде.           Как щеше да се пребори с това? С позитивно мислене?... С подкрепа?… Но от кой? От починалия си баща или от невярната си жена? Или пък щеше да намери утеха в работата… работата, която беше изгубил?           И ето, че откри начин. Първо бяха няколко питиета, после няколко пиянски нощи. Малко по малко затъваше. През времето, когато не беше пиян стоеше и гледаше снимка на щастливото си семейство от преди 6 години.            Една вечер, точно след като барът беше затворил, той тръгна да се шляе по улиците. Натъкна се на един младеж, който го заговори. Гласът му беше толкова омаен, а и това което предлагаше щеше да го накара да забрави. В следващия момент стоеше в мрака зад една сграда и смъркаше кокаин върху една кофа за боклук. Усещането беше толкова приятно. Не усети как празнотата в него се изпари и всичко се превърна в смесица от цветове.          В следващите седмици животът му се промени. Загуби къщата си. Продаде цялото си имущество, но беше щастлив. Всъщност щастие е силно казано. Той просто не чувстваше нищо. Но това нищо беше хиляди по привлекателно. Вече дори не се и опитваше да си намери работа. За да се изхранва или продаваше малкото му останали вещи, или крадеше храна от местния супермаркет.          Така беше до преди две седмици. Две хлапета го бяха намерили припаднал във един храст. Когато линейката дойде, не беше сигурно, дали ще оцелее. Лекарите установиха, че е взел свръхдоза. Но успя да оцелее. Когато се събуди отново го заля вълната от самосъжаление и тъга.           Погледна се в огледалото и сам не можа да се познае. В какво се беше превърнал? За първи път от месеци се изкъпа и избръсна. Външно се беше оправил, но усещаше дупката в гърдите си още по-голяма от преди. Сякаш за тези месеци на безчувственост мъката му се беше утроила. Сякаш всичко се беше наслагвало малко по малко, докато накрая го затисне като канара.          И ето на. Преди няколко часа го изписаха. Разходи се из града. Ходеше и мислеше. Не се учуди, когато стигна до извода, че вече нищо не го свързва с този свят. Реши да отиде на моста, където дъщеря му беше катастрофирала. Сякаш беше преди милион години. Прескочи парапета и се загледа надолу.           Стоеше на ръба на моста и си спомняше колко хубав беше животът му до преди три години. Имаше хубава работа, жена, която го обичаше и ,за която би скочил пред камион, баща, който го подкрепяше във всичко и проблемна тийнейджърка, която го влудяваше, но все пак много обичаше. А сега… Дори и да изчезнеше нямаше да липсва на никого.          Една крачка напред и всичко щеше да свърши. Цялата болка щеше да изчезне. Но имаше ли смелост да го направи. И ето, че го направи. Скочи. Дори не усети кога умря. Последното, което усети беше… нищо. Не усещаше нищо. Последно което видя беше красивият зимен пейзаж, и красивия танц на падащите снежинки – лек и ефирен, изпълнен с грациозност и чувственост. Последната преминала надежда  през главата му беше да се прероди в една от тях и да усети свободата, която излъчваха. Мислите му се изчезнаха за миг. Вече го нямаше. Никой не откри тялото му никога. Никой не го и търсеше. Не липсваше на никого.