- Има ли някой там? - Да, аз. Някой друг ли очакваше? - Н-не знам... надявах се на някой, който да искам да слушам... - Какво? Да не се измори от мен вече? - Не е това. Просто да съм сам през цялотовреме е... - Е какво? - ... скучно е. - Напълно нормално. Изтощително е да прекарваш твърде много време с един човек. - Не, не го казвай. - Защо да не? Това е чистата истина. Човекът не е създаден да прекарва много време с един човек и ти много добре знаеш това. Ако харесваш човека, в началото е ново и интересно. Но след време става... празно. Няма повече какво да си кажете. Тук се появява скуката, която постепенно прераства в недоволство, после в омраза и в края на краищата единия ще изкара очите на другия с лъжица. - Може би... - Така е, по дяволите. - ... - ... - Въпреки че, не винаги става така. - Какво имаш предвид? - Не те мразя. - Това е защото никога не си ме харесвал. - Не съм казал нищо такова. - Не, но аз го казвам. Гледаш ме с недоверие. - ... - И сега ще кажеш, че съм прав. - Какво друго бих могъл да направя?! Не можеш да си представиш колко мраза, че винаги си прав. - И все пак не правиш нищо по въпроса. - Какво по дяволите бих могъл да направя. - Можеше да ме убиеш преди доста време. - ... - Или най-сетне разбра истината. - ... - Ако ме убиеш оставаш сам. А точно това е нещото, от което се страхуваш най-много. - Не се страхувам. - Ама разбира се. Ти никога не се страхуваш. Не се страхуваше, когато всичко това се случи. Не поради страх стигна до тук. Не защото се страхуваш, че съм с теб сега. - Майната ти. Не мога да се страхувам. - Защо да не? - Защото ако започна да се страхувам, всичко ще се прецака още повече. Ако започна да се страхувам, няма да мога да се контролирам и всички ще видят какъв съм всъщност. - Страхливец. - Да... Не... Не знам... Понякога се страхувам. Безстрашните хора са просто много добри лъжци. Толкова добри, че успяват дори себе си да излъжат. Но не съм страхливец. Страх ме е точно толкова, колкото и всеки друг човек. Просто това се променя според ситуацията. В моя случай, страхът нараства с всеки изминал ден. Ако не беше ти, отдавна да съм полудял. Няма връщане назад. - Я виж ти. Започваш да разсъждаваш. Само не започвай твърде много да мислиш. Не е полезно. - Както казах, нямам какво друго да направя. - Можеш да говориш с мен. - И каква е ползата от това? Депресирам се, чувствам се като нищожество и най-лошото е, че трябва да те търпя, просто защото нямам друг избор. - ... - Не знам какво да правя. - Теоретично погледнато е по-добре да си сам отколкото в лоша компания, но много добре знаеш, че това не важи тук. Само ти знаеш какво е да си истински самотен. И точно това е, което те убива. Прав ли съм? - ... - Това май ти звучи доста познато. - Кое? - Причината, поради която водим този разговор. - Млъкни! - Не обичаш да ти се напомня, а? Можеше да се замислиш по-рано. Ти сбърка, приеми го. - Казах да млъкнеш. - Това нищо няма да промени. Не можеш да се скриеш от това, което направи. Ръцете ти са изцапани и нищо не можеш да направиш. - Ти кучи... - О, станахме враждебни. Да не се опитваш да ме убедиш, че изведнъж ме намрази. Не би могъл да ме мразиш повече отколкото мразиш себе си. - ЗАТВОРИ СИ УСТАТА, МАМКА МУ! - Или какво? Ще ме убиеш, както уби тях? - ... - Знам, че няма. Познавам те достатъчно дълго за да знам, че... - Изчезвай... - Моля? - ИЗЧЕЗВАЙ! - Не мисля, че разсъждаваш трезво, в момента. - Не бих могъл да съм по трезвен. Не се нуждая вече от теб. Ако ще става по-объркано в главата ми, предпочитам никой да не го вижда. - Нали знаеш, че тъй или иначе, ще го видя? - Не ми пука. - Ще съжалявяш. - И по каква причина? - Понеже ако си замина, ще осъзнаеш, че през цялото време си бил сам. Никой никога не е бил до теб. Твърде си инатлив, да осъзнаеш, че вече си си изгубил ума. - ... - Сигурен ли си, че това е, което искаш? - Остави ме. - ... - ... - Довиждане, приятелю.