Там, където блести морето и вятърът нежно гали водата, там, на пристана на стария кей, под ефирния лъч на Луната,   стой той и умислен я гледа в очите, очи от морето по-зелени, дори. Гледайки я, сълза той бавно отронва, съзирайки в нейния поглед искри.   Сяда изтощен на пиано, морският вятър нежно започва да вее, друга сълза той бавно отронва и със сърцето си почва да пее:   „Kогато съм сам, и мечтая за хоризонта, и оставам без думи, да, зная, че няма светлина в стая, когато го няма слънцето ако теб те няма... ти с мен... мен...“