Профил на jakub
 |
Име: Стерео Пор Възраст: 27 Пол: мъж Град: Бургас Професия: Пират/рок звезда |
Статистика
Популярни постинги:
0
Постинги този месец:
0
Гласове този месец:
0
Коментари този месец:
0
Любими блогове:
5
Блогъри добавили в любими:
2
Блог вълни:
1
Последни постинги
14.11.2014 23:37 -
Бургас - моят град
"И все ме питат къде съм аз.
Ще ми се да съм в Бургас..."
Драги човече, който чете това въпросно писание, ако очакваш в следващите редове да ти бъде бъде обяснявано подробно колко красиво е морето, колко величествени са улиците, какво райско кътче е Бургас през лятото или пък колко точно известни хорица са родени и израстнали тук, опасявам се, че може да останеш крайно разочарован. Не, аз ще ти разкажа един най-обикновен бургаски ден. И за да разчупим още малко стереотипа ще е един най-обикновен есенен бургаски ден, а именно денят на 13 ноември.
Противно на всеобщото мнение, понякога бягането от училище може да е нещо хубаво и изключително забавно. Какво може да е по-вълнуващо от цял ден, в който буквално не принадлежиш никъде(или поне никой не знае къде си(което е на практика същото), цял ден на приключенстване из мъгливо жълтия Бургас.
Обедно време е. Главната улица е сравнително пуста, което не е особено странно, понеже е делничен ден. Леката мъгла и щипещият кожата студ пораждат чувтво на меланхолия. Но от онази, хубавата меланхолия, която ти позволява да видиш истински, колко красиво е всичко около теб, да почувстваш аурата излъчвана от всяко дърво, всеки камък, всяко душичка разхождала се някога по тези улици.
Аз и сподвижницата ми продължаваме малкото си пътешетвие в морската градина. А тя е... жълта. Жалко е, според мен, че толкова хора пренебрегват чара на есенния Бургас. Изписани са десетки стихотворения посветени на морето, но нито едно описващо Бургас през есента. Лично за мен, през това време в годината е много по-живописен, отколкото когато и да било. А точно в този конкретен ден, сякаш всичко, олицетворяващо есенната идилия е решило да се концентрира тук.
Сядаме на пейка. Известно време стоим мълчаливо и попиваме от атмосферата. Трудно може да се види асфалта под пъстрия килим, който с всеки миг става все по плътен, поради постоянно сипещите се, подобно на дъжд, листа. Няколко групи деца се гонят и създават приятен, галещ ухото шум. А тя... тя е на не повече от тридесет сантиметра от мен, кръстосала крака, гледаща въпросната картина - изкарана сякаш от някой баналално красив филм, и присъствието и по един, перфектно идеален, начин допълва цялата обстановка. Да, радвам се, че точно тя, а не някой друг, е с мен в този момент.
Следващата дестинация е плажът. Вятърът е силен, но студът не достига до нас. Душите ни са стоплени от красотата на момента и вече преполовената бутилка евтино долнокачествено вино. Тя взима пръчка и запорва да рисува нещо по пясъка.
- Няма ли да ми помогнеш?
Без да се замислям особено и аз взимам пръчка и започваме да рисуваме заедно един... ъм... гигантски фалос.
Не смятам да описвам морето. Слабо вероятно е да го направя по-добре от десетките други рисували този пейзаж преди мен. Не, аз ще опиша хоризонта или по конкретно липсата му. Гледайки право напред, единствената асоциация, която бих могъл да направя и да е приблизително близка до истината е безкрай. Точно на това място, в което губиш представа къде къде свършва морето и започва небето имаш чувството, че човешкото се слива с божественото.
Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля. И тогава усещам, че съм у дома. Всичко е един съвършен кръг, без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам я и присядаме на пясъка… Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух - гласовете на всички неродени бургазлии, гласовете на всички незавърнали се. Усещам влажният пясък под себе си. В този момент де чувствам се истински щастлив.
Няколко часа по-късно се разхождам из улиците на града, но вече сам. Отпивам поредната глъдка от бутилката вино. Съзнанието ми е каша. Не съм сигурен какво точно се е случило преди по-малко от 10 минути. Какво точно съм направил. Не съм сигурен какво ще се случи на следващия ден. Единствената ясно очертана мисъл в замаяния ми, не само от виното, мозък е удовлетворение. Удовлетворение от факта, че няма да прекарам следващите часове в чудения, какво би станало ако бях. Този път поне знаех.
30.10.2014 23:30 -
Приключенията на паяка Сид или как да си основем религия
Сид беше изключително умен и амбициозен паяк. Освен това изключително трудолюбив и беше добра компания в моментите, в които не работеше по мрежите си. Но проблемът на Сид беше, че неговите силни страни бяха и негови слабости.
Обикновено Сид прекарваше нощите си в строене на най-големите мрежи, които някой е виждал. Но понеже имаше страх от височини, той правеше мрежите си на места, близки до земята. Това беше причината за неволите на Сид. Колкото и великолепна мрежа да сътвореше, все се намираше някой глупав човек, който да я стъпче или да я засмуче с това ужастно създание, което те наричат прахосмукачка.
Тони беше един от онези миниатюрни паяци, които правят още по-миниатюрни мрежи във възможно най-миниатюрните дупки. Но Тони беше прилично охранено малко паяче. Това се дължеше на факта, че винаги улавяше, голямо количество насекоми в миниатюрните си мрежи.
- Тони, как улавяш такова голямо количество насекоми в миниатюрните си мрежи? - запита го веднъж Сид. - Аз винаги правя най-големите мрежи, но въпреки това не улавям абсолютно нищо.
- Ще ти разкрия как точно го правя. Баща ми ме научи на това преди години. Но преди да ти издам тайната, искам да се закълнеш, че ще запазиш тайнственоста и.
Сид кимна в знак на съгласие.
- Единствената причина да ти споделям това - каза Тони. - е че виждам колко гладен и измършевял си. Готов ли си?
- И още как.
- Тайната ми се състои в извършването на просто заклинание. Трябва десет пъти да изрецитираш: "Глупави буби, глупави буби, паднете в капана ми. Глупави буби, глупави буби от целия свят.". Но задължително трябва да го направиш между 10 и 12 часа и докато го правиш три от краката ти трябва да сочат на изток. Ако го направиш точно както трябва, ще имаш предостатъчно храна. Вярвай ми.
Докато Тони говореше, Сид достигна до две заключения. А именно: 1)Тони, определено, не беше с всичкия си. 2)Може би, единствената причина, Тони да улавя толкова буби е, че мрежите му бяха малки и прикрити. Но за жалост Сид беше твърде голям, за да прави мрежите си в подобни малки дупки.
Тогава Сид си спомни думите на великия паяк Парк Твен(Това е паяшката версия на Марк Твен. Според слуховете, известно време Парк и Марк са били съквартиранти и това е причината толкова да си приличат.). А именно: "Никога не води спор с глупави хора.Те пътво ще те принизят до тяхното си ниво.А след това ще те победят с по-богат опит на непознатата за теб територия.". По тази причина Сид реши да се направи на тъп и да не спори с Тони.
Сид обеща на Тони, че ще изпробва заклинанието.
След точно три седмици, Сид се върна при Тони. Точно беше направил мрежа във висок ъгъл в една кухня. Във въпросната кухня се подвизаваха трима разхвърляни колежани. Сид беше сключил сделка с тях. Стана им съквартирант. Дори плащаше наем - да яде всички буби в апартамента. На ден изяждаше по десетина буби, които бяха изключително богати на калий.
Та когато Сид отиде при Тони, той му каза:
- Магията ти проработи! - въпреки че така и не беше я опитал.
След този ден, Тони написа книга за това как да се изхранва човек(или паяк) с помоща на магия. Освен това всяка събота изнасяше лекция на същата тема в местния университет. Няколко години по-късно той създаде собствена религия, носеща името Тони Балони Малони. Живя точно 100 години(или поне така разправя) и имаше над милион последователи.
31.08.2014 22:24 -
...
В морето от лица и несбъднати желания,
неизказани молитви и мълчаливи стенания
чувам странен шепот, пронизващо висок,
носталгично тих, но плашещо дълбок.
Тя е там, на края на света, загледана във тишината.
Тя създадена е да засенчи, може би, Луната.
Тя е светла мисъл и болезнена отрова.
Тя е нежната усмивка, даваща надежда нова.
27.01.2014 21:51 -
Моно-диалог
- Има ли някой там?
- Да, аз. Някой друг ли очакваше?
- Н-не знам... надявах се на някой, който да искам да слушам...
- Какво? Да не се измори от мен вече?
- Не е това. Просто да съм сам през цялотовреме е...
- Е какво?
- ... скучно е.
- Напълно нормално. Изтощително е да прекарваш твърде много време с един човек.
- Не, не го казвай.
- Защо да не? Това е чистата истина. Човекът не е създаден да прекарва много време с един човек и ти много добре знаеш това. Ако харесваш човека, в началото е ново и интересно. Но след време става... празно. Няма повече какво да си кажете. Тук се появява скуката, която постепенно прераства в недоволство, после в омраза и в края на краищата единия ще изкара очите на другия с лъжица.
- Може би...
- Така е, по дяволите.
- ...
- ...
- Въпреки че, не винаги става така.
- Какво имаш предвид?
- Не те мразя.
- Това е защото никога не си ме харесвал.
- Не съм казал нищо такова.
- Не, но аз го казвам. Гледаш ме с недоверие.
- ...
- И сега ще кажеш, че съм прав.
- Какво друго бих могъл да направя?! Не можеш да си представиш колко мраза, че винаги си прав.
- И все пак не правиш нищо по въпроса.
- Какво по дяволите бих могъл да направя.
- Можеше да ме убиеш преди доста време.
- ...
- Или най-сетне разбра истината.
- ...
- Ако ме убиеш оставаш сам. А точно това е нещото, от което се страхуваш най-много.
- Не се страхувам.
- Ама разбира се. Ти никога не се страхуваш. Не се страхуваше, когато всичко това се случи. Не поради страх стигна до тук. Не защото се страхуваш, че съм с теб сега.
- Майната ти. Не мога да се страхувам.
- Защо да не?
- Защото ако започна да се страхувам, всичко ще се прецака още повече. Ако започна да се страхувам, няма да мога да се контролирам и всички ще видят какъв съм всъщност.
- Страхливец.
- Да... Не... Не знам... Понякога се страхувам. Безстрашните хора са просто много добри лъжци. Толкова добри, че успяват дори себе си да излъжат. Но не съм страхливец. Страх ме е точно толкова, колкото и всеки друг човек. Просто това се променя според ситуацията. В моя случай, страхът нараства с всеки изминал ден. Ако не беше ти, отдавна да съм полудял. Няма връщане назад.
- Я виж ти. Започваш да разсъждаваш. Само не започвай твърде много да мислиш. Не е полезно.
- Както казах, нямам какво друго да направя.
- Можеш да говориш с мен.
- И каква е ползата от това? Депресирам се, чувствам се като нищожество и най-лошото е, че трябва да те търпя, просто защото нямам друг избор.
- ...
- Не знам какво да правя.
- Теоретично погледнато е по-добре да си сам отколкото в лоша компания, но много добре знаеш, че това не важи тук. Само ти знаеш какво е да си истински самотен. И точно това е, което те убива. Прав ли съм?
- ...
- Това май ти звучи доста познато.
- Кое?
- Причината, поради която водим този разговор.
- Млъкни!
- Не обичаш да ти се напомня, а? Можеше да се замислиш по-рано. Ти сбърка, приеми го.
- Казах да млъкнеш.
- Това нищо няма да промени. Не можеш да се скриеш от това, което направи. Ръцете ти са изцапани и нищо не можеш да направиш.
- Ти кучи...
- О, станахме враждебни. Да не се опитваш да ме убедиш, че изведнъж ме намрази. Не би могъл да ме мразиш повече отколкото мразиш себе си.
- ЗАТВОРИ СИ УСТАТА, МАМКА МУ!
- Или какво? Ще ме убиеш, както уби тях?
- ...
- Знам, че няма. Познавам те достатъчно дълго за да знам, че...
- Изчезвай...
- Моля?
- ИЗЧЕЗВАЙ!
- Не мисля, че разсъждаваш трезво, в момента.
- Не бих могъл да съм по трезвен. Не се нуждая вече от теб. Ако ще става по-объркано в главата ми, предпочитам никой да не го вижда.
- Нали знаеш, че тъй или иначе, ще го видя?
- Не ми пука.
- Ще съжалявяш.
- И по каква причина?
- Понеже ако си замина, ще осъзнаеш, че през цялото време си бил сам. Никой никога не е бил до теб. Твърде си инатлив, да осъзнаеш, че вече си си изгубил ума.
- ...
- Сигурен ли си, че това е, което искаш?
- Остави ме.
- ...
- ...
- Довиждане, приятелю.
18.07.2013 23:26 -
Твоят рай
Там вървях във болка и във страх,
по пътят, който сам избрах....
Ден след ден, животът бе пред мен,
опитах да се боря, опитвах примирен...
В спомен блед, със теб със теб вървим напред,
разтапяме душите си сковани в лед...
Аз не спях, години не живях,
но слънце във очите ми изгря!
Сам вървя, без страх и суета,
по път единствен води вечността.
Ден след ден, от радост запленен,
виждам, че сме двама, виждам те до мен.
Питаш ти... Но някога вали...
И леден дъжд отмива нашите мечти...
Аз не спрях и бури преживях,
но истина една разбрах!
Време няма за тази драма -
радвай се до край!
Имаш всичко, то е в тебе
и това е твоят рай!
Твоят рай,
твоят рай...
И така животът няма край!
Търсене
За този блог
Гласове: 14
